myGPS :: Всичко за Вашето ловно приключение

За нас:
Някога всичко започна така...с един урок.
Урок по живот НА ЦЕНА ТРИСТА И ДЕСЕТ ЛЕВА
Преподаващ: Джак
Ученик: Цветан Досев

За записвания е късно, преподавателят си продължи….
За едно куче говорим, ама няма да казвам, че е моето, защото преди много години един стар ловец ми обясни, че тези кучета не са наши. Ние просто си ловуваме заедно и всеки един излет може да се приберем без тях. Може да пострадат от прасе, да се загубят, може да ги откраднат или да бъдат наранени от колега ловец.
Старецът ми каза още:
- Щом и днес ловният ти другар се е прибрал с теб вкъщи, радвай се, не се знае дали другия излет няма да се върнеш без него. Не е тайна за голяма част от моите познати, че ловът е моя страст от дете.
Запалих се благодарение на татко. Той ходеше на лов и го гледах как грее, когато тръгва. Слушах ловните истории и за дядо ми, който също е бил ловец. Исках и аз да бъда като него, нямах търпение да порасна. Децата на моята възраст мечтаеха да са лекари, инженери и много други, аз исках просто да бъда ловец. Бързо се изтърколи детството и бях вече достатъчно голям, за да придобия право на лов. Ходех с татко, но бързо разбрах, че за да посещаваш по-интересни места за ловуване, трябва или да си заможен човек, когото канят заради контакти и други интереси, или да имаш хубаво куче, което да открива прасетата и да те канят заради него. Огледах се, бях на двадесет години. Не беше трудно да си дам равносметка, че не съм заможен, а толкова ми се ходеше на лов за диви свине... Тогава реших, че ще взема ловно куче, което ще стане добър откривател на прасета и заради него ще ми се отворят много възможности за лов по най-вълнуващите райони. Чаках го две години. Нали съм голям философ, реших, че искам кученце от топ родители и отлични ловци на прасета. Започнах да разпитвам един, втори, трети – кое куче как ловува, кое има най-големи успехи. Така след няколкомесечни проучвания статистиката и изводите ме бяха отвели в с. Славовица, където към онова време имаше няколко легендарни кучета за прасета. Търсих познати, за да ме запознаят с техния собственик и да си купя кученце от него. Периодично му досаждах да проверявам има ли малки. Две години го чаках този момент. През това време ми предлагаха малки от други места, но си бях решил: ще взема оттам или няма да взема въобще. Спестявам много от историята, но по това време бях студент и бях казал на татко ми, че кучето струва двеста лева. Собственикът искаше триста, но кой луд дава такива пари за ловно куче? Повечето го искат подарък или за двадесет лева. Скоро всички щяха да ми се подиграват, че съм дал такава сума за малко куче, че техните са ги взели без пари, или за символичните двадесет…Както споменах, тогава аз бях студент и бях спестил сто и десет лева от издръжката, която родителите ми даваха. Та с огромната за мен сума 300 (двеста от татко, защото мисля, че толкова можех да го убедя да отпусне за финансиране на ловните ни приключения, плюс спестените от мен сто) и още десет лева за гориво отидох и… фалирах. Бях най-щастливият банкрутирал. Сякаш бе вчера, когато го видях - един рошав, смотан, несъразмерен, моят нов другар. Толкова приятна тъпота имаше в погледа му. Возех го в колата и се чудех как да го кръстя. Всичките триста лева седяха и ме гледаха, вече бяха оживели. Сигурно се чувстваше като отвлечен. Какво ли му е било – някакъв непознат идва и го взема от мястото, което
до онзи момент му е дом. Сега си давам сметка: леле, ако мен ме вземе някой от родителите ми и дома ми, колко би ми се свило сърцето! Ама не, гледаше ме тая мастия с космическо доверие и доброта, а аз си мислех: „Ще те кръстя Джак, защото ако не станеш добър ловец, ще си разбия една бутилка „Джак Даниелс“ в главата проста, задето всичките пари си похарчих за теб!“ И така, инвестицията ни вече си имаше име - Джак. Пътувах и нямах представа колко приключения ни чакат заедно. Толкова пъти му бях ядосан, защото не е тръгнал с прасетата, а с друг дивеч, пък аз исках да гони само прасета! Толкова пъти ме болеше, когато хората го обиждаха, че не гонел, каквото трябва, не се връщал и какво ли не! Всеки път обаче, когато се прибираше вечер късно или пък на другия ден след незнайни приключения, Джак така ми се радваше и се опитваше да ми „разкаже“ къде е бил, какво е видял. Аз си го приютявах, галех го, не губех вяра в него. Успокоявах го: нищо де, ще се научиш. И му прощавах, задето не е подгонил прасе, а някоя глуповата сърна или хищник. Вървях с него и му говорех, питах го защо си хаби енергията и ги гони тези „кози и койоти“. Казвах му, че е глупав като ято сърни, а той доволен ме гледаше. Вървяхме изморени заедно, ама винаги ЗАЕДНО. Само той си знае къде е стигал и как се е връщал, но винаги намираше верния път към мен. Колко ли пъти е гонил прасета, без да го чуваме и знаем къде е! Колко ли пъти му се е искало да сме пред него, за да спрем прасетата, а той да се появи доволен, че ето, намерил е, каквото търсим! Докато ние го мислехме за изгубен, той сигурно нас е смятал за загубени, понеже не сме там, където той изкарва животните. Докато го нямаше, всякакви мисли прелитаха през главата ми. Сещах за думите на онзи ловец, че тези кучета не са наши. Че всяко пускане може да ни е последна среща с тях. Тъпото куче ме беше научило да го обичам. Научи ме и на лов. Научи се с времето и той да гони прасета. Всъщност той винаги си ги е гонел, но в началото хабеше много енергия и за други животни. Все по-често демонстрираше това, за което бях инвестирал всичките си пари - да открива и преследва дивите прасета. С дългите си гонки Джак бе причината да потърся начин да го проследявам, за да се намираме по-лесно. Толкова отдавна беше това, че имам чувството, че Интернет беше на dail up система (за онези от вас, които нямат идея за какво става дума, еб…и бавният интернет е dail-up). Така една вечер, ровейки в Нета, попаднах на „Garmin“ GPS уредите за проследяване. Още докато четях, си представях колко много възможности има тази система, за да покаже работата на кучето ти, да видиш пътеките на животните, да прибираш четирикракия си приятел навреме след лов, дори да го спасиш, ако е ранен, или да го изчакаш на някое шосе, ако се е засилил към асфалт, за да не го удари кола. Годината беше вече 2007/2008. Споделяйки идеята си за GPS следене на ловните ни помощници, събрах повече подигравки от старите ловци от момента, в който бяха разбрали, че съм дал триста лева за малко кутре. Почнаха разни „експерти“ да ми обясняват, че което си е куче, не му трябвала GPS, то си знаело. Щели сме да му сложим и пушка, и камера, а ние да си седим на село. Бая подигравки отнесох. Докато хората се забавляваха с идеята ми, аз виждах само плюсове в нея, пък и си мислех колко хубаво би било да си прибирам Джак, да тръгвам навреме след края на излета, а не по тъмно, мокър, премръзнал, без глас от силното и многократно повтаряне на името му в надежда да се отзове и прибере по-рано днес. Убеден съм, че в онези гори, дърветата още помнят гласа ми и неговото име – Джак. Голямо викане и чакане падаше. Та когато споделих с другите моето предложение за GPS-и, навсякъде събирах културно количество подигравки, но на човека, от когото си купих кучето му, се видя добра идея. Това бяха първите уреди, които внесохме. Той инвестира, а батко ми пусна поръчката. Около година по-късно успях да купя и за себе си и постепенно подигравките преминаха в „искам и аз, купи и на мен“. Много време след това започнаха да предлагат тези устройства и в България, където пък станах един от дилърите и сега това ме храни. Та споделям ви, че днес имам 310 лева в джоба си, защото преди четиринадесет години ги дадох всичките за едно куче. Куче, което освен че ми показваше къде има прасета в гората, ме научи да обичам, научи ме може би да съм по-добър. Със сигурност Джак ме направи по-добър ловец. Подари ми безобразно много неповторими моменти и в замяна никога не поиска нищо. Беше до мен, когато се влюбвах, когато оставах сам, когато срещах приятели, когато виждах предатели. Джак беше куче, което знаеше, че където и да отиде, аз ще го чакам, а аз знаех, че той ще се прибере при мен, за да вървим изморени и премръзнали заедно. Той никога не ми изръмжа и не ме захапа. Дори когато не бях добър с него, ме буташе с лапа, за да получи моето внимание. Пиша това и си мисля, че за да си добър с хората и да обичаш, трябва да си куче. Джак ме научи на доброта и любов. Трябва да си Джак в този живот, мамка му! Добре, че фалирах преди четиринадесет години и си дадох всичките пари тогава за него, защото с тях съм платил толкова хубави мигове и радост, толкова уроци и пъстри изживявания. Благодарение на тях днес и прехрана имам. А когато чуя някой „ловец“ да казва: „Аз пари за куче не давам!“, си мисля, че след четиринадесет години той едва ли ще има 310 лева в джоба. И че няма да е получил и една хилядна от уроците за тази цена.
Днес Джак е на 14 години и три месеца. Днес той продължи, но за разлика от лововете, в които аз го чакам да се прибере, тръгна и ще ме чака мен там. Отсега ми се къса сърцето - освен уроците по живот, той ми остави синове и внуци, които ме гледат с неговите очи… Той не ме предаде, аз не го продадох, когато за него ми предлагаха различни суми, а бях все същият „фалирал“ студент. И докато го чаках и ловувах с него, по пътя си разбрах, че ценни хора в живота ми ще останат онези, които бяха до мен, когато имах само един Джак, че за мен повече от него са направили само родителите ми. Срещах толкова различни хора и ловувах по уникални места. От Джак научих адски много за природата и още повече за хората. Бях прав преди 16 години, когато реших, че да ходиш на най-яките места, за да ловуваш, трябва да си или много богат, или да си още по-богат с куче като Джак. Днес с влажни очи, с малко разбито сърце и лека усмивка съм благодарен преди всичко на баща ми, че вложи пари в това проклето куче, което ни научи на толкова много.
Наслука!

Послепис:
За да си добър и да обичаш в този живот,
трябва да си куче….

Нашата мисия

Е-бюлетин